Ивайло Бонев, съосновател на „Технократи“
Каква е ролята на технологиите в образованието според вас днес?
Технологиите са навсякъде. Те са в нашия живот от дълъг период от време и няма как да бъде подминато и образованието. Технологиите помагат, от една страна, учениците да бъдат по-въвлечени в образователния процес, а от друга – дават възможност на учителите да преподават по нов начин, с повече свобода, с повече, смея да кажа, поглед върху голямата картинка. Защото едно от най-големите предизвикателства на учителя в училище днес е как да задържи вниманието на учениците в класна стая. Това е голям проблем. И този проблем не е защото учителят не е добър сам по себе си или защото темата не е интересна сама по себе си, а много често защото учениците са изправени пред огромни предизвикателства. И тук е парадоксът. От една страна, технологиите и животът в социалните мрежи, постоянното разсейване и навикът нещата да се случват на момента, за две, три или пет секунди, колкото траят кратките видеа, всичко това отнема от вниманието и фокуса на учениците. От друга страна, едно от решенията е учителите да ползват именно технологични решения, така че да ги въвличат малко повече в процеса, да бъде образованието по-практически ориентирано. Това, което се случва в много училища в момента – 3D принтери, 3D скенери, роботика, зелени технологии, тоест практични неща, които децата могат да правят с ръцете си, подкрепя процеса те да започнат да се чувстват въвлечени в процеса много повече, отколкото когато просто учителят им разказва нещо.
Т.е., учителите и образованието трябва да се адаптират към технологиите и към това как се чувстват децата и как разбират технологиите, за да могат децата пък да се фокусират върху полезната страна на технологиите?
Ами, за съжаление, истината е, че ние, хората, учителите, образователната система трябва да се адаптираме. Образователната система трябва да бъде много по-гъвкава. Това е проблем не само в България, това е световен проблем. Образованието е статична система. Хората се страхуват да променят и да предизвикват образованието като такова, защото то влияе на всички слоеве в обществото. И съответно затова е един от най-тежките сектори за промяна. Но в света, в който живеем, образованието не може повече да си позволи да бъде статично. Светът се промени, технологиите промениха света, AI промени света. И образованието като институция трябва да се промени, трябва да се адаптира, за да може да изпълнява най-важната си функция, а именно да подготви децата ни за това, което предстои в живота им, да ги направи по-добри хора, да ги направи мислещи хора, да ги направи хора, които умеят да комуникират, хора, които умеят да взимат решения, да мислят критично. За да се случи това, образованието трябва да се адаптира към промяната, в която всички ние живеем. И това е едно от посланията към всички млади хора, с които ние работим, и в училище, и извън училище, в състезанията, които правим, а именно: живеете в свят, в който вече няма момент, в който броите до 12, завършвате, животът е прекрасен, изкарвате някакъв университет, ясно ви е къде отивате и какво ще правите. Това вече не съществува, този свят го няма. В света, в който живеем в момента, този, който е най-адаптивен, този, който е най-търпелив в процеса на своето развитие, съответно ще бъде и най-удовлетворен и най-успешен.
В такъв случай, имайки предвид, че образователната система е една консервативна система, как могат учителите да станат по-адаптивни и самата система да стане по-адаптивна, за да може да отговаря на съвременните деца?
Това е отчасти, което и ние се опитваме да направим с нашата платформа с готови програми за учители “Буки”. В нея има над 900 часа съдържание, което ние сме разработвали през последните вече близо 10 години и през училищната “Телерик академия”, и през “Технократи”. И всъщност целта на тази платформа е не да заменя образователната система, а напротив, да я подкрепи, да я допълни с програми, които са на теми, интересни за учениците и важни за съвременния свят. Теми като финансова грамотност, зелени технологии, социално-емоционални умения, теми, които подкрепят учениците в това те да учат неща, които в момента са им интересни и които наистина могат да приложат тук, днес и сега.
Другото важно нещо е учителите да имат повече гъвкавост и свобода в начина, по който работят в класната стая. И ако трябва да сме откровени, Министерство на образованието и науката доста работи в тази посока – да намали административната тежест върху учителите, да дава повече свобода в рамката, в която учителите преподават. Но все още е много трудно да се вкарват в училище нови интересни предмети или нова методология, Например STEM (science, технология, engineering, math) подходът, която през последните години набира скорост, все още трудно намира път в стандартната образователна система по простата причина, че предметите са разделени един от друг, учителите съответно все още не намират правилния начин, по който да работят помежду си, да се колаборират. И това отново би трябвало да дойде под някаква форма отвън, от организации, които правят такъв тип иновации, или от министерството, което да подкрепи учителите. Защото в крайна сметка много е важно хората да си дадат сметка, че учителят има много роли. Аз самият прекарах 4 години в класна стая и видях какво е да си учител. Той първо е учител и преподава на ученици. След това много често е психолог – трябва да комуникира с тези деца. Понякога е и парламентьор, защото трябва да преговаря, било то с директора за програма, за обучение, за излизане от училище, за иновативен начин, по който да работи. И не на последно място, той трябва да бъде отворен и в разговора си и с родителите. Като сложим към цялото това нещо подготовка на ресурси, материали, изпитване, проверка, вече стават много компоненти, с които в един момент учителите наистина не успяват да жонглират. И тук идва моментът, в който технологиите могат да ги подкрепят. Иновативните програми и платформи могат да им спестят време, да им дадат готови програми, да им дадат готови инструменти, ресурси, които да разчупят начина, по който преподават.
Има и още нещо важно, което много учители не осъзнават: ролята на учителя не се променя, тя вече се промени. Тя е друга. Много често се говори: „Ролята се променя.“ Не, тя вече не е тази, която беше. Учителят трябва да осъзнае, че да не знае е нормална част от пътя да учиш децата. И именно в това е и разковничето за мен днес: когато учителите осъзнаят, че да не знаят е абсолютно нормално и е част от процеса, това ги освобождава да учат заедно с учениците, да преминават процеси, да се учат в ситуации един от друг. Аз, когато преподавах компютърно моделиране и информационни технологии, съм имал деца, които толкова са задълбали в Java, в Python, различни езици за програмиране, че в един момент те идват при мен и ми казват: „Господине, това може да стане така или аз така го направих.“ И аз не зная и казвам: „Уау, браво!“ Много е важно учителите да приемат, че това е нормално. А и така се скъсява много дистанцията с децата. Защото тогава детето си казва: „А, ами то учителят не знае. Всъщност е окей човек да не знае. Аз всъщност задавам въпроси. Хубаво е да задавам въпроси. Да задавам въпроси не е срамно.” И съответно последната част от това споделено пътешествие на учене е, че всъщност и ученикът, и учителят учат заедно и са заедно в този процес. А именно това, което технологиите, изкуственият интелект и светът, в който живеем, всъщност ни показват, е, че няма как някой да знае всичко, а другият да не знае. Напротив, всеки има знания, които може би другият няма и може да се разменят, дори в училище, дори в класна стая.
А може ли да се каже, че има резистентност, един страх от внедряването на технологии в образованието? Откъде идва този проблем? И всъщност, в такъв случай това ли е основният проблем пред внедряването на технологии в образованието?
Това е сериозен проблем, факт. Има притеснение, има, смея да кажа, понякога и страх. Но това донякъде е обвързано с това, което казахме преди малко – че учителят трябва да може да сподели, че не знае нещо и да не се притеснява от това. Тоест, страхът от технологии отчасти идва, защото учителят се притеснява, че той не познава технологията, че той не може да работи с 3D принтера, че той не е изцяло убеден как работи софтуерът за 3D скенера. И съответно оттам идва притеснението и нежеланието да работи с тези технологии. Притеснява се да не покаже на децата, че не знае. Има и друго притеснение, свързано с технологиите и внедряването им в класна стая: „Аз като учител имам да кажа ценна информация, но по този начин тя се размива и децата всъщност не са толкова концентрирани и фокусирани в същността на урока, който имаме.“ А истината е, че трябва да намерим този микс от технология, информация, знание, процес, така че наистина да се намери правилният подход към учениците. Защото учениците днес са различни от учениците преди 20, 30, 40 години. Те са нови деца, те са с ново дигитално ДНК, те учат по различен начин. И тук нещо важно, което искам да подчертая дебело: аз не вярвам в това, че трябва да им е смешно, трябва да им е забавно, учителят трябва да жонглира, да ги забавлява. Не, в никакъв случай. Те са там, за да учат. Те имат задача. Те не са там, за да се забавляват. Но процесът трябва да се завърти така, че да има повече практика, повече дискусии, повече дебати, повече практическа работа, защото другото – лекционното, то просто не работи. И именно тук този страх от технологии, този страх от иновации сред учителите и въобще генерално в образователната среда много често спъва скъсяването на дистанцията между учител, ученик и процеса на предаване на нови знания.
Това ме подсеща за една доста често срещана реплика на учителите, свързана с използването на технологии: Аз клоун ли трябва да стана, за да ги забавлявам? Това, според мен, означава, че всъщност при учителите има неразбиране за ролята на технологиите. Защото те, по същия начин, както и децата си представят, че технологията спира до клипчета в Instagram, TikTok и т.н.
Точно така. Много съм съгласен. Има две много важни неща. Първо, през последните 3–4 години училищата в България разработиха STEM кабинети по Плана за възстановяване и устойчивост, инвестира се доста голяма сума. Някъде е много успешно, някъде – не толкова, което е нормално, но съм много радостен, защото тези технологични кабинети би трябвало да дадат една друга гледна точка на учителя, на училището, на образователната система и на учениците какво всъщност е технологията и как тя може да се имплементира в начина, по който те учат. И когато ти можеш да създадеш дигитален проект за тениски, ключодържатели, чаши в училище, или да запишеш подкаст, или да направиш училищно радио, или да произведеш от рециклирана пластмаса настилка за кабинета по химия, цялото това нещо може да се пречупи през спектъра на технологията и всъщност да покажеш на учениците и на учителите една нова гледна точка за това какво е технологията. Но тук има нещо друго много важно – години водя битка с родители и с приятели. След като интернет навлезе по-сериозно в началото на 2000-те години, много започна да се засилва темата „Ама те защо да учат в училище факти, то няма нужда, те го имат в телефона, могат да го намерят много лесно.“ И съм водил много, слава богу, само вербални сблъсъци с мои приятели и родители, и съм им казвал: „Хора, ученето на факти, ученето на история, ученето на теория е много важно, защото това прави невронни връзки. А това има директна корелация с креативността на децата.“ И всъщност това много ясно се доказа днес с изкуствения интелект и инструментите, които ползваме. И много ясно се видя как всъщност тези, които могат да структурират мисълта си, да направят правилното задание, да подадат така задачата към изкуствения интелект, че той по много добър начин да им създаде това, от което имат нужда, се справят по-добре. Има ученици и възрастни хора, които не могат да пишат задания. Едно е да напишеш задание, в което имаш контекст, настроение, някаква допълнителна информация, отношение, което трябва да включи изкуственият интелект. Друго е когато му пишеш просто едно изречение: „Дай ми информация за еди кой си град и еди коя си столица, защото ми трябва по историята.“ И тук се вижда колко е важно да се учат факти, да се учи теория, която след това да може да бъде приложена на практика. Но именно този преход е много труден в момента. Искаме да остане статичният начин, по който сме учили, защото видиш ли, този другият начин, както каза ти преди малко, ще вкара учителите в една друга роля те да се излагат и да трябва да забавляват учениците. Не, напротив, учителите трябва да бъдат подготвени за това, че новият начин на учене, даже по-скоро „съвременният“ начин на преподаване, е именно начинът, в който ти като учител осъзнаваш, че не знаеш всичко, подготвен си какви инструменти да ползваш и не на последно място, подкрепяш своите ученици също да ползват инструментите, но по правилния начин.
Разкажете ми малко повече за вашите проекти и как “Технократи” допринася за подобряване на образованието и внедряването на технологии в образованието?
Основното, което ние вече почти девет години правим е да показваме нови технологии на младите хора. Организираме курсове по роботика, програмиране, зелени технологии. Подкрепяме и училища в преподаването. Към днешна дата основната ни цел и желание е първо да подкрепяме училищата да внедряват нови технологии и процеси, като се започне от 3D принтери и машини за лазерно рязане, и се стигне до инструменти и програми, които те могат да ползват. Организираме състезания с водородни автомобили за ученици вече шест години поред. Състезанието е единственото по рода си в България. В момента вече имаме 18 отбора от цяла България.
Какво представлява самото състезание?
Отбори от училища, в които участват между шест и осем ученици и един учител, създават свой водороден автомобил в мащаб 1:10, около 50 см, който се управлява с контролер, горивна клетка, електрически мотор. Учат как се добива водород, сами добиват водород, имат си зарядна станция, имат си водородни контейнери, имат си горивна клетка, тя преобразува водорода, разделя го на протони и електрони, съответно електроните задвижват електромотора. След това на самото състезание те оптимизират автомобила си. Оптимизацията е в няколко тангенти, едното е олекотяване на автомобила, второто е оптимизация на скоростта на управление, третото е съответно колко е добър пилотът на трасето. Правим писта 20 на 12 метра, представете си голям физкултурен салон. Учениците се състезават четири часа, а победител е отборът, направил най-много обиколки, т.е. състезанието е за издръжливост, а не за скорост. Всички отбори имат еднакво количество водородни контейнери, еднакво количество енергия и съответно според това как са оптимизирали автомобила си, как управляват тези четири часа, те са съответно на челните места или изостават. Имаме вече световни шампиони, световни вицешампиони. Тук искам да поздравя и 18-то училище “Уилям Гладстон”, и екипа на Българската асоциация по автомоделен спорт, с които го правим вече толкова години, както и Община Бургас – през последните три години работим и с тях, там правим националните финали.
Така че, смея да кажа, че това е едно много вдъхновяващо състезание, което е практическо и в което децата създават с ръцете си състезателни автомобили и показват наученото на състезание. Смея да твърдя, че това е един пример за истински STEM проект, който имплементира в себе си различни роли на учениците, тъй като има механици, пилоти, дизайнери на купета, дизайнери на целия автомобил. Не на последно място, има звено за бизнес развитие – младежи, които търсят финансиране за подобряване на автомобила, спонсори. Проектът е доста интересен. Сега изпращаме и ученици на най-голямото световно първенство по роботика в Южна Корея. Щастливи и горди сме, че за пета поредна година успяваме да организираме състезанието.
И не на последно място това, което правим заедно и с училище „Телерик академия“, както и платформата “Буки”. В нея имаме над 900 часа образователно съдържание, което сме създавали през годините и сега е достъпно за учители в цялата страна. В момента имаме над 300 училища и над 1000 учители, които активно ползват платформата, ползват програми: социално-емоционални умения, STEM, финансова грамотност, зелени технологии, изкуствен интелект. Все програми, които вярваме, че имат място в образователната система. Целта ни е да подкрепим процеса, да подкрепим образователната система, не да заместваме предмети, а напротив, да дадем една различна гледна точка.
Разбира се, и нашият STEM център, в който се стараем да показваме нови технологии, които са достъпни за учители, родители и деца. И, разбира се, желанието ни да създаваме иновации, които да достигат в училище, тъй като това, което виждаме, е, че в цяла България няма значение колко е голямо училището, има значение колко е мотивиран училищният екип – директорът, заместник-директорите, учителите. И вълшебствата се случват. Имаме примери в малки населени места като Трявна, Узунджово, Перник. В същото време има училища в София, големи, страхотни, в които не се случват толкова много неща. Образованието и вдъхновението са процеси, които се случват независимо от локацията. Те зависят от учителите, екипите, които управляват училището, и съответно мотивацията.
“Технократи” е един от членовете на “ЕдТех България”. Защо решихте да се включите?
Защото е много важно в толкова малка екосистема, каквато, смея да кажа, е България, хората, които се занимаваме с образование, първо да се познаваме, второ, да си помагаме, да се подкрепяме, и не на последно място, да се вдъхновяваме едни други. Когато се върнах от Дания преди почти 10 години за мен беше много ценно да срещам други хора, които са се завърнали и които правят проекти в България, за да знам, че не съм единственият “луд”, а напротив, има и други готини хора, които правят готини неща. До някаква степен и едтех общността, според мен, е да ти покаже, че не сте само ние, “лудите”, които се занимаваме с образование (в добрия смисъл на думата, разбира се), ами има и други. Именно да се подкрепяме и да си подаваме сигнали, че нещата, макар и бавно и трудно, се случват под една или друга форма, е изключително ценно.
Как се справя една едтех компания в България, каква е средата в България?
Ще бъда откровен. Средата е трудна, защото като цяло образователният сектор, не само в България, е много, много дългосрочен проект. Когато правиш нещо в сектор образование, то отнема понякога две, три, четири, пет години. Давам пример със състезанието с водородни автомобили. През първите три-четири години никой нито ни знаеше, нито искаше да помага, нито ни подкрепяше под никаква форма. Съответно градиш от нулата, имаш първо четири отбора, след това имаш шест отбора, след това имаш осем отбора, след това имаш десет отбора, докато привлечеш внимание, за да дойде спонсор, партньор, ново училище, които да ти имат доверие. В образователния сектор работиш в една много, както казах в началото на разговора, консервативна среда. За да получиш доверието на директор, на учител, на училище, ти трябва да покажеш качества, да покажеш, че си коректен, че наистина работиш за това да стават по-добре нещата, а не просто да изкараш едни пари. И да изградиш тази репутация отнема време. И затова за много образователни организации първите две-три години са много тежки – и финансово, и оперативно. Да не говорим, че секторът не е толкова конкурентоспособен и на заплащането. Това също понякога усложнява ситуацията, защото искаш да работиш с най-качествените хора, които понякога е трудно да ги задържаш. Те просто се изкушават и влизат в други сектори, в които изкарват 30, 40, 50, понякога 100% над парите, които можеш ти да си позволиш да им платиш. Така че това са част от предизвикателствата, които в образователния сектор всички ние срещаме и борим.
Именно затова и организация като “ЕдТех България” помага да обединяваме усилия и да си помагаме, където можем, да си отваряме врати в училища, в които вече работим, партнираме си.
Какъв съвет бихте дали на стартиращите едтех компании?
Първото и най-важно е да се въоръжат с търпение, да бъдат много уверени, че това, което правят, е това, което искат да правят, защото понякога тези две неща се разминават. Това е много предизвикателен сектор. При нас беше много ясен пътят. Знаехме какво искаме да направим и какво да влезе в училище и какво да достигне до учителя.
Другото много важно е в първите години да се държи оптимален екип, оптимален начин на работа и съответно разходите да бъдат сведени до минимум. Виждал стартъпи в образованието, които имат някакво финансиране или взимат кредит, наемат големи помещения по 500–800 кв. м., правят школа или обучителни зали, инвестират в много голям брой образователни комплекти, купуват примерно 20–40 комплекта по роботика. А това е голям проблем, защото имаш големи разходи, които не ти позволяват да вземеш един или двама читави хора, с които да работите. Ние първите три години нямахме офис, правехме изнесени занятия, носили сме роботи, имахме едно малко складче, което беше 15 квадрата и буквално сме ги носили на ръце от едното място на другото. Така че това е един практически, смея да кажа, съвет. Бъдете гъвкави, бъдете по-обрани в разходите си и най-вече внимавайте с фиксираните разходи. Те са понякога голямо блато, което много, много бързо ви потапя. Когато фиксираните разходи са гъвкави, имате много по-дълъг живот и много по-бърза възможност за реакция и за креативни решения в движение.
Като финал, къде искате да видите образованието да кажем след 5 години?
Бих искал да видя две неща. Едното е уверени учители, които се чувстват подкрепени и които са спокойни да не знаят и да учат с децата. Това е едното, което много бих искал да видя и знам, че тези около 60 000 учители имат нужда от помощ в тази посока и ние се стараем да им помогнем, както през платформа „Буки“ с готовите програми, така и през споделянето на добри практики и, така, подкрепата на тези учители от опита, който ние имаме.
И второто, което ми се иска да видя, е наистина една по-добра, по-структурирана комуникация между институциите и организациите като нас, които вярвам, че могат да внедряват иновации в образованието по много по-бърз, много по-безболезнен начин. И много ми се иска наистина да го видя това в България, защото навън вече се случва. Работата на Министерството на образованието и науката не е да прави постоянно иновации, било то технологични или образователни. Там има много по-сериозни и огромни предизвикателства, за които тази институция трябва да се грижи. В същото време ние и други организации като нас се концентрираме в един сектор, в един сегмент и копаем, копаем, копаем, за да стане нещо, което да работи и то да е “топ” продукт. Тестваме с учители, събираме обратна връзка, правим технологичен екип. Този технологичен екип създава иновация, която по много естествен начин заживява и създава ниво и качество. И много ми се иска да видя диалог и истинско партньорство, което да дава плод за най-важното, а именно учениците, учителите и цялостната система да работи като една смазана машина, която по един много естествен начин да въвлича учениците. И последното, може би, е наистина голямата мечта за всички нас, е учениците да не искат да си тръгват от училище, да искат да са в училище и съответно да осъзнаят, че ученето е най-прекрасният процес, който трябва да запазят през целия си живот.